БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ ПО КРИМИНОЛОГИЯ

СЕМИНАР НА БЪЛГАРСКАТА АСОЦИАЦИЯ ПО КРИМИНОЛОГИЯ НА ТЕМА „УСЛОВНОТО ОСЪЖДАНЕ И ПРЕВЕНЦИЯТА НА ПРЕСТЪПНОСТТА“

На 26 ноември 2019 г. на постоянно действащия семинар на Българската асоциация по криминология беше обсъдена темата „Условното осъждане и превенцията на престъпността“. Докладчикът доц. д-р Ралица Костадинова, преподавател по наказателно право в департамент „Право“ на Нов български университет, представи резултати от изследване, отразено в издадената през 2019 г. нейна монография „Условното осъждане по българското наказателно право“ (изд. НБУ).

Представената изследователска информация по темата и изказаните виждания при последвалата дискусия очертаха следните основни изводи и препоръки относно законовата уредба на института на условното осъждане и практиката по неговото прилагане.

1. Институтът на условното осъждане е установен за първи път в България с едноименния закон от 1904 г., отговарящ на духа на хуманизиране на наказателната политика в континентална Европа от края на ХІХ-ти и началото на XX-ти век. Предвидено е съдилищата да могат да отлагат за срок до три години изпълнението на наложените за леки престъпления наказания – затвор до една година, запиране и глоба, ако лицето не е осъждано преди. Ако в 3-годишния срок осъденият не извърши друго престъпление, за което да е осъден на затвор или друго по-тежко наказание, осъждането се счита за нестанало. Реабилитацията настъпва ex lege.

Белгия е първата държава в Европа, в която през 1888 г. е приет нормативен акт,  уреждащ условното осъждане  по отношение на най-леките престъпления, наказуеми с лишаване от свобода до 6 месеца. Няколко години по-късно институтът е въведен във Франция, Люксембург, Португалия, Норвегия и други европейски страни.

Под влияние на новата идеология за хуманизиране на наказателното право, отстоявана от „Нова социална защита“, българският Наказателен закон от 1951 г. разширява приложението на института на условното осъждане: съдът да е определил наказание до три години лишаване от свобода или друго по-леко наказание заедно или поотделно; лицето да не е осъждано на лишаване от свобода или на по-тежко наказание за престъпление от общ характер; за поправянето на осъдения да не е наложително да изтърпи наказанието.

Определя се изпитателен срок от три до шест години, до изтичането на който, ако осъденият извърши друго престъпление от общ характер, изтърпява отделно и отложеното. Съчетават се хуманизъм и предупреждение. Съзнаването, че отлагането на изпълнението на наказанието е под условие, че осъденият няма да извърши ново престъпление в определения от съда срок и че при нарушаване на условието наказанието ще бъде изтърпяно, има възпиращ ефект. Иначе осъденият се превръща в рецидивист. С условното осъждане се реализират индивидуалната и генералната превенция.

Въвежда се ограничение за повторно прилагане на условно осъждане – повторно условно осъждане не се допуска дори при наличие на реабилитация (чл. 49, ал. 2 НЗ – тази разпоредба е отменена с изменението на закона от 1956 г.). С въведената нова предпоставка, изискваща от съда да констатира, че за поправянето на дееца не е необходимо той да търпи ефективно наказанието, се приема, че възможността за поправяне зависи главно от личността на осъдения и нейната обществена опасност. Обвързването на приложимостта на института с личността на дееца прави условното осъждане наказателноправен способ за индивидуализация на наказателната отговорност, способ за поправително и превъзпитателно въздействие върху осъдените лица.

С Наказателния кодекс от 1968 г. са установени нови моменти по отношение на условното осъждане. Общественото порицание е изключено от кръга на наказанията, спрямо които институтът може да се прилага. Намален е изпитателният срок, който вече е в границите от две до пет години. Като предпоставка за условно осъждане е формулирано постигането не само на специалната превенция – поправимостта на дееца, но и на генералната превенция – преценката на възможността да се постигнат всички цели на наказанието.

За пръв път се въвеждат възпитателните грижи като елемент на режима на условното осъждане и задължението на осъденото лице да работи или учи през изпитателния срок. Спазването на режима се поощрява от законодателя чрез въвеждането на разпоредба от 1982 г. на чл. 68, ал. 5 НК, която предвижда, че при спазване на режима на изпитание деецът ще бъде освободен от изтърпяване на отложеното наказание. Пак през 1982 г. е въведен новият чл. 69а НК, който установява правилото за задължително изтърпяване на наказанието при извършване през изпитателния срок на второ престъпление от общ характер. Установява се изпитателен срок от три до пет години. 

2. С новите положения от 2002 г. условното осъждане става приложимо само спрямо лишаването от свобода до три години. Режимът на условното осъждане е обогатен с нов елемент, а именно -  възможността за пробационен надзор. Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от Наказателния кодекс предвижда, че, когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, по време на изпитателния срок на дееца може да се наложи пробация. През 2009 г. разпоредбата е изменена, в смисъл, че съдът може да постанови една пробационна мярка, а не наказанието пробация, включващо съвкупността от мерки за контрол и въздействие.

Така съвременният модел на условното осъждане в България има смесен характер със съчетаването на елементи на отложено изпълнение на наложено наказание лишаване от свобода и на изпитанието. Осъденото лице остава в обществото, но е длъжно да изпълни режима на условното осъждане, съдържащ възможност да му се наложат и други мерки – пробационна мярка и възпитателни грижи.

По отношение на института на условното осъждане доц. д-р Р. Костадинова въвежда понятието „режим на изпитание“. Тя поддържа тезата, че има допълнително, акцесорно правоотношение, което възниква с акта на съда, когато се определя наказанието.

3. Условното осъждане е законоустановен институт, чрез който се постигат целите на наказанието и главната задача по противодействие на престъпността - „да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред“ (чл. 1, ал. 1НК). Ето защо авторката предлага de lege ferenda текстът на чл. 1, ал. 2 от НК да се разпише по следния начин: „За осъществяване на тази задача Наказателният кодекс определя кои общественоопасни деяния са престъпления и какви наказания се налагат за тях и установява случаите, при които тя може да бъде постигната и чрез освобождаване от изтърпяване на наказанието или от наказателна отговорност“.

Доц. Р. Костадинова направи предложение за въвеждане de lege ferenda на нова ал. 5 на чл. 66 от НК, според която „(5) Изпълнението на наказанието не може да се отложи в случаите по чл. 43б, т. 2“, т.е. условно осъждане не може да се приложи по отношение на лицата, на които на това основание наказанието пробация е заменено с лишаване от свобода. Като аргумент се сочи Тълкувателно решение № 6 от 30 юни 2014 г. на Общото събрание на Наказателната колегия на ВКС, според което тези лица „се считат за осъдени на „лишаване от свобода“ от момента на влизане в сила на определението по чл. 452, ал. 3 от НПК с всички произтичащи от това последици“.

4. Критичният анализ на законовата уредба на условното осъждане сочи, че установените в НК предпоставки за прилагане на института са обосновани и адекватни. Възникна дискусия относно необходимостта от законодателни промени по посока съдържанието на режима на изпитание и на механизмите за контрол върху него.

Налагането на пробационна мярка е факултативен елемент на режима на изпитанието. Освен това, ако съдът реши да постанови пробационна мярка, то разпоредбите на чл. 67, ал. 3 го ограничават в две насоки: пробационната мярка трябва да е само една; тя трябва да е една от четирите, посочени в чл. 42а, ал. 1, т. 1–4 НК.

Поправително-възпитателният ефект на режима може да се постигне чрез периодична работа с осъдените лица, възможност за което дават някои от пробационните мерки. С основание в теорията се приема, че постановяването на пробационна мярка в случаите на условно осъждане е средство за по-ефективен контрол над поведението и взаимоотношенията на осъдения, за по-осезателно усещане на санкциониращото отношение на държавата и едновременно с това, че той може да разчита на съответстваща институционална помощ и подкрепа. С този аргумент докладчикът изложи позиция, че мерки за пробационен надзор следва да се налагат на всички условно осъдени лица, без ограничаването им само до една мярка. Препоръката de lege ferenda е за изменение на чл. 67, ал. 3 от НК по следния начин: „Когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът постановява една или повече от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 1, т. 1–4 НК.“

Аргумент в подкрепата на такава препоръка е и реално съществуващата възможност за трансфер на пробационни мерки, която е установена в националното законодателство чрез приетия през 2012 г. Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни решения и решения за пробация с оглед упражняването на надзор върху пробационните мерки и алтернативните санкции. Производството в България по признаване и изпълнение на съдебни решения и решения за пробация се осъществява без допълнителни формалности в съответствие с изискванията на Рамковото решение 2008/947/ПВР на Съвета на Европейския съюз за прилагане на принципа на взаимното признаване към съдебни решения и решения за пробация с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции.

Позицията на докладчика за задължително налагане на поне една пробационна мярка беше приета като дискусионна и даже като неприемлива от част от участниците в семинара.

Изказано беше  и становище, че от пробационните мерки по т. 42а, ал. 2 НК трябва да се изключи мярката по т. 3 – ограничаване в свободното придвижване на условно осъденото лице. Счита се, че това е твърде рестриктивно и е в противоречие със замисъла на института на условното осъждане.

5. Пробационните мерки по време на отложеното изпълнение на лишаването от свобода се използват широко в наказателните системи на европейските държави. По данни на Съвета на Европа през 2014 г. отложено изпълнение на наказанието лишаване от свобода с прилагане на пробационни мерки е постановено по отношение на 72 294 лица във Франция; 88 941 в Германия; 6778 в Италия, 8324 в Нидерландия; 20 061 в Испания; 44 944 в Англия и Уелс. През 2015 г. броят на случаите е 70 189 във Франция, 83 824 в Германия, 7096 в Италия, 20 181 в Испания, 46 515 в Англия и Уелс[1].

Статистиката за България сочи, че съдебните органи много слабо използват дадената законова възможност в разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от НК за определяне на пробационна мярка по време на изпитателния срок. През 2016 г. при 16 405 условно осъдени лица само за 117 от тях е постановена пробационна мярка по време на изпитателния срок. Или процентът на осъдените лица с мярка за пробационен надзор през изпитателния срок е 0,7%, т.е. само на 7 от хиляда условно осъдени лица се налага такава мярка. За периода 01.01.2017–31.07.2018 г. общият брой на лицата с мярка за пробационен надзор е общо 216, като тук се включват и лицата с постановени пробационни мерки при предсрочно освобождаване[2].

Проф. д-р Петя Шопова също коментира, че съдът не се възползва достатъчно от възможността за налагане на пробационни мерки в изпитателния срок. Така осъденият е оставен сам на себе си и на собствената си съвест. Често условно осъдените лица се смятат за неосъдени и затова вероятността да рецидивират е много голяма.

Недостатъчното използване на ресурсите на пробационния надзор определено е негативна практика при приложението на института на условното осъждане, произтичаща от недооценяването на неговия замисъл относно поставянето на осъдения в режим на изпитание. Смисълът на новата норма на чл. 67, ал. 3 НК от 2002 г. се състои и в това в изпитателния срок да има орган, който да следи поведението на условно осъдения – пробационна служба и конкретен пробационен служител, за да се променят нагласите и поведението на лицето, то да бъде превъзпитано и да не извършва нови престъпления.

6. Практиката показва, че районните съдии се въздържат да определят и възпитателни мерки при отлагане изтърпяването на наказанието. По принцип тези мерки се прилагат с оглед на личността и най-вече по отношение на непълнолетни извършители на престъпления.

Съгласно чл. 67, ал.1 от Наказателния кодекс, когато отложи изпълнението на наказанието по чл. 66 НК, съдът може да възложи на съответната обществена организация или трудов колектив с тяхно съгласие полагането на възпитателни грижи за осъдения през изпитателния срок. Съгласно чл. 67, ал. 2 НК съдът може да възложи на определено лице възпитателните грижи за условно осъдения. Ситуацията в страната и състоянието на системата за превенция на престъпността са основание за въздържане на районните съдилища да прилагат посочените по-горе мерки за въздействие от страна на определена обществена организация, трудов колектив или конкретно лице.

Съгласно чл. 67, ал. 5 НК общият контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените се осъществява от районния съд по местоживеене на осъденото лице. Тази норма съществува формално, защото районният съд няма служители за осъществяването на такъв контрол. Проф. П. Шопова счита, че в съвременните условия контролът трябва да се възложи на съответната пробационна служба, която съществува на територията на всеки районен съд и това да се предвиди в закона.

7. Институтът на условното осъждане продължава да е често прилаган в съдебната практика. По данни на Националния статистически институт средногодишният дял за периода 2016–2018 г. на лицата, спрямо които е приложен чл. 66 от НК, е 58,3% (с малки отклонения за отделните години) от общия брой на осъдените лица (всяко второ осъдено лице), при дял 73,6% от броя на осъдените лица на лишаване от свобода (всеки три от четири осъдени лица на лишаване от свобода). Затова от изключителна важност е въпросът за поправянето на условно осъдените лица.

Основен показател за ефективността на условното осъждане като наказателноправен институт и на изпълнението на неговия режим е делът на рецидива при условно осъдените лица. Статистика за това липсва, а тя е наложителна, включително и за оценяване ефективността от дейността на пробационните служби, на полицейските органи и другите структури, имащи правомощия и задължения по отношение на пробационния надзор[3]. При наличието на действаща Единна информационна система за противодействие на престъпността би следвало да се предвиди статистическо наблюдение и отчитане по видове престъпления на условно осъдените лица, извършили ново престъпление в изпитателния и след изпитателния срок.

8. Институтът на условното осъждане е благодатен в много висока степен за интердисциплинарното му научно изследване от гледна точка на наказателното право, наказателно-изпълнителното право, криминологията, правната социология, пенитенциарната педагогика, психологията на дейността, психологията на личността, социалната психология. Редица въпроси могат да бъдат обект на научно изследване с непосредствена практическа полза:

-  нужни ли са изменения и допълнения в правната регламентация на института;

-  ефективност на условното осъждане;

-  проблеми относно механизмите за контрол по изпълнението на режима на условното осъждане;

-  проблеми на изпълнението на пробационния надзор при условно осъдените лица;

-  ефективност на различните видове пробационни мерки, включени в режима на условното осъждане;

-  проблеми при осъществяването на възпитателни мерки;

-  аспекти на хуманната същност на  института на условното осъждане;

-  анализ на превантивните ефекти от условното осъждане;

-  фактори за извършване на нови престъпления от условно осъдени лица;

-  наличие на реално действащи механизми за подкрепа на тези лица;

-  субективното усещането у условно осъдените лица на факта за тяхното осъждане, т.е. дали условното налагане на лишаване от свобода има антикриминогенен ефект (поука, предупреждение, въздържание) или криминогенен (успокояващ, поощряващ) ефект;

-  отражение на условното осъждане в масовото правосъзнание – как обществото възприема постановяването на условни присъди в актуалната ситуация, какво е общественото усещане за осъждане на лица, извършили престъпления.

СТАНОВИЩЕ НА БЪЛГАРСКАТА АСОЦИАЦИЯ ПО КРИМИНОЛОГИЯОТНОСНО: ПРОЕКТ НА КОНЦЕПЦИЯ ЗА НАКАЗАТЕЛНА ПОЛИТИКА 2020–2025 г.

Предложен е за обсъждане проект на Концепция за наказателна политика 2020–2025 г., разработен от екип наказателноправници и финансиран от Европейския социален фонд. Проектът е логическо продължение на Концепцията за наказателна политика 2010–2014 г., след което няма „стратегически документ, който да формулира система от принципи и мерки за противодействие на престъпността“. Безспорно, Концепцията е необходимост с оглед изискванията на времето – създаване на съвременна законова основа за противодействие на утежняващата се престъпност, повишеното общо усещане за застрашеност и без необходимото превантивно въздействие. Прието е, че „постоянните промени (на закона) засилват неефективността на наказателноправната уредба“, която „заработва толкова по-бавно, колкото по-често в нея се въвеждат промени“. Авторите на проекта стигат до извода, че „високата нормотворческа динамика лишава уредбата и от възможност за цялостна и качествена оценка на въздействието“.

Българската асоциация по криминология,в която участват университетски преподаватели, изследователи, практикуващи юристи и други специалисти,отчита важността на проекта на Концепция за наказателна политика за периода 2020–2025 г., включително с оглед насочеността й към превенциятана престъпността и оценява извършената от екипа  работа.

Членовете на Българската асоциация по криминология одобряват и подкрепят: изводите за силно репресивния характер на системата на наказания в Наказателния кодекс на Република България с постоянното увеличаване на техния размер предимно adhocи без достатъчна, а понякога и без никаква мотивировка; необходимостта от по-широко прилагане на алтернативни на лишаването от свобода наказания; преосмислянето на необходимостта от налагане на ефективно лишаване от свобода по отношение на лица, извършили деяния с ниска степен на обществена опасност; актуализирането на размерите на наказанията и гарантирането на тяхната съразмерност; избягването на дублиране на състави на престъпления и административни нарушения; нуждата от обоснованадекриминализация и др.

Прилагането на пробацията като наказание и на пробационни мерки при условното осъждане и условното предсрочно освобождаване е добре уредено законово, като неговото развитие зависи от много по-широката институционална подкрепа и от развиването на ресурсите на пробационната система.

Криминологичната общност никога не е одобрявала смъртното наказание, както и сега съществуващото наказание доживотен затвор без замяна, които следва да се определят като нечовешки и безрезултатни по отношение ограничаването на престъпността. Време е, след приемането на първия Наказателен закон от 1896 г. законодателят да изостави окончателно практиката да се приемат наказания като „временна и изключителна мярка” (чл. 37, ал. 2 НК). Сегашното съществуване на тази мярка оставя впечатлението за възможност да се налагат извънредни наказателни санкции, което е недопустимо. Отпадането й ще доведе и до окончателното утвърждаване на принципа на подреждането на наказанията в система.

Силно подкрепяме посоченото в т. 2, раздел VIIна проекта виждане за провеждане на периодични криминологични изследвания по единна методика, още повече при състоянието на фактическо прекратяване на институционалната научноизследователска криминологична дейност през последните 10–15 години. Впрочем, тази необходимост е записана и в предходната Концепция, но   остана само пожелание без никаква реализация.

Въз основа на изказаните от членовете на Асоциацията мнения правим следните бележки и предложения:

1. Проектът, по признание на неговите автори, е с акцент „главно върху материалното наказателно право“. Отчита се, че Наказателно-процесуалният кодекс (2006 г.) е сравнително нов и в „голяма степен отговаря на необходимостите, произтичащи от развитието на днешните обществени отношения“.

Намираме, че е необходима  цялостна, трайна и непротиворечива, а не частична концепция за наказателна политика, каквато липсва през периода след 1989 г. Законодателните решения са спорадични и несистемни. Проявява се типична за българския законодател практика да приема, изменя и допълва „на парче“, която не отчита правната логика и обстоятелството, че трите части на наказателното право – материално, процесуално и пенитенциарно, са дадени в система. Това е conditiosinequanonза последователно приемане на ново наказателно законодателство – НК, НПК и ЗИН (ЗС).

Изрично би следвало да се приеме в концепцията, че се запазва кодификационният подход и че той няма да се нарушава ситуационно чрез приемане на отделни наказателни закони.Кодификацията предполага стабилност и недопускане приемане на законодателни решения по конкретни казуси.

Обстоятелството, че НПК е приет през 2006 г., не е основание за запазването му . Фактът, че е многократно променян след влизането му в сила от 29 април 2006 г., е доказателство за неговата уязвимост и нестабилност. Искания за сериозни изменения има и понастоящем.

Аналогично се поставя въпросът за необходимостта от приемане на нов Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража,в сила от 1 юни 2009 г.,  изменян вече многократно.

Водеща трябва да бъде идеята за изграждане на наказателно законодателство, което да осигурява стабилност. Наблюдава се стремеж да се законодателства на основата на лобистки и популистки причини при липса на достатъчна законодателна компетентност.

Наказателната политика трябва да включва и необходимите промени в законите, свързани с престъпленията и другите правонарушения:Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество,Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления, Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

2. Допуска се смесване на концепция за наказателна политика и стратегия за противодействие на престъпността. Необяснимо е защо проектът е за кратък петгодишен период (същият е срокът и на предходната концепция). Концепцията трябва да определя трайно наказателната политика за продължителен период от време. С времевото ограничение се създава впечатление, че авторите на проекта правят предложение за най-належащите изменения, без да очертават развитието и действието на държавата в провеждането на наказателна политика. Всъщност дали се предлага Концепция за наказателна политика или Неотложни мерки за изменения и допълнения на НК?

3. В проекта има позоваване на Концепцията за наказателна политика 2010–2014 г., а именно, че „за целите на изготвянето на настоящата Концепция е взет предвид и анализът на предходната Концепция“. За да бъдат убедени законодателните и изпълнителните органи и органите на съдебната власт, както и обществеността в извършването на този задължителен анализ, изводите от него следва да бъдат представени в уводната част на предлаганата концепция. Анализът следва да включва оценка на степента на реализация и ефективността на предходната концепция, с обосноваване на новите моменти по отношение на принципите на наказателната политика, организационните мерки и т.н., в контекста на настъпилите промени в националната обществено-икономическа и в международната среда.

4. От изведените четири принципа на наказателната политика, два са изцяло съвременни: единият – с оглед на обвързаността на националното право с правото на Европейския съюз и международното право, и вторият – с оглед на наказателноправната защита на пострадалия от престъплението.

Посочените принципи са важни, но не и единствени. Формираното обществено мнение, създаденото настроение срещу действащата съдебна система и недоверието към актовете на съда налагат ясно да се изведе като принцип хуманизмът вместо засилената репресия. Хуманизирането на наказателното законодателство е основна характеристика на наказателното право и наказателноправните режими: проблемът е за привеждане на двете системи – на престъпленията и на наказанията, в съответствие със съвременните международни тенденции.

Заслужават внимание въпросите за: двупартидността – проблем, занимавал  наказателноправници в началото на XXI-ви век; разширяването или ограничаването на дискрецията, на институти като освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административни и възпитателни мерки; давността; предсрочното (условно и безусловно) освобождаване от изтърпяване на наложено наказание и др. Не могат да се подминат и опитите за разрушаване на вековната у нас традиция  за особени правила за непълнолетни и пр.

 Що се отнася до системата на наказанията, от значение е да се определи дали тя остава непроменена или се предлагат промени на видове наказания, например глобата, пробацията, която все още има своите отрицатели и др.; ще имат ли превес наказанията, несвързани с лишаване от свобода; ще се утежнява ли наказанието лишаване от свобода чрез завишаване на минимума и максимума. Аналогично стои въпросът за максималния срок за лишаване от свобода – 20 или 30 години, кое налага  отклоняване от световните, включително европейските тенденции. Необходимо е да се вземе отношение и по важния въпрос относно допускането и на колективна наказателна отговорност с оглед характеристиката на съвременната престъпност. Известно е, че България подписва международни актове с резерви и задължение за преминаване към друг род отговорност.

Екипът, разработил концепцията, би трябвало да вземе отношение по исканията за смесване на основни положения на континенталната система с англосаксонската правна система, включително и тежненията за допускане на квази бланкетни правни норми – отречена практика с предоставяне правото на съдията да решава.

Посегателствата върху основни правни институти през годините на прехода – придаване казуистичен характер на неизбежната отбрана, временното премахване на института на продължаваното престъпление, измененията в давността, стремежът за придаване обратно действие на закона, нереализираните опити за промени в Общата част на НК, основани на политически интереси, изискват да се вземе ясно отношение към Общата част на НК и да се изключат опитите за некомпетентни и непрофесионални решения.

5.  Като основен принцип на наказателната политика би могъл да се изведе и принципът за приоритетното осъществяване на превантивната дейност. По този начин ще се представи по-широкото разбиране за границите на съвременната наказателна политика на държавата, която да включва не само наказателната репресия, но и политики и дейности, насочени към специфични групи извършители (лица, ненавършили 18-годишна възраст, страдащи от зависимости, намиращи се в т.нар. „опасни състояния“ и др.).

6. Нито един от разделите на Концепцията не кореспондира с изведения четвърти принцип на наказателната политика, свързан с пострадалите от престъпления и насърчаването на възстановителното правосъдие. Необходимо е да се обсъди въпросът за въвеждането на  медиацията в наказателния процес, което е в съответствие с политиката на Съвета на Европа.

Законът за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления,е слабо познат, вътрешно противоречив и не отговаря на основната идея за въвеждане на института на компенсацията, на системата от политики за подпомагане на жертвите на престъпления. Законът у нас има символично приложение.

7. По Раздел V „Мерки за повишаване на ефективността на наказателната политика“, пункт 5 „Повишаване на ефективността на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание“ подкрепяме идеята за ускоряване на процедурата в досъдебното производство при хипотезите, когато е ясно, че би намерил приложение институтът на чл. 78а. Намираме обаче, че ефективността не произтича само и единствено от бързината. Би следвало да се  проведе цялостно изследване, което да установи какви са последиците след налагането на административната санкция, доколко тя е изиграла своята индивидуално възпираща функция; дали разширяването на приложното поле на този институт по отношение на непълнолетните е добро решение или то доведе до изключване на практика на приложението на чл. 61 НК.

Макар и добре познат и широко прилаган от съдилищата, той е непознат за широката общественост, която има превратна представа за него и го възприема като компромис и незаслужено снизхождение към правонарушителя. Поради това той често е предмет на спекулативни и популистки оценки. Общественото мнение следва да бъде променено.

8. По Раздел VII„Организационни действия в подкрепа на наказателната политика“, пункт  2 „Събиране на статистическа информация и текущо наблюдение“ споделяме разбирането, че  от особено значение е събирането на актуална и изчерпателна информация относно криминогенните фактори. Целесъобразно би било установяването на причините и условията за извършване на престъплението (отпаднало като задължение на разследващите органи и съда с приемането на действащия НПК през 2006 г.) да бъде отново включено в предмета на доказване по смисъла на чл. 102 от НПК. Значението на установяването на причините и условията на престъплението надхвърля границите на конкретния наказателен процес. То осигурява включване на ресурса на органите на наказателното производство в цялостната дейност по превенция на престъпността. Наред с посоченото, не е възможно да бъде извършена надеждна оценка на въздействието на нормативните актове без постъпване на актуална и текуща информация от съдебните актове по наказателни дела за криминогенните фактори, способствали и/или благоприятствали извършването на разследваните и санкционирани престъпления.

9. Предлаганият за обсъждане проект е разработен въз основа на статистическа информация за регистрираната и санкционираната престъпност. Не се отчита, че регистрацията на престъпленията е свързана с проблеми и не е надеждно средство за  представяне на реалната престъпност за изследвания период.

Разработването на концепция за наказателна политика би трябвало да следва представително за страната криминологично изследване, включително и изследване  на виктимизацията на населението и бизнеса.

Не е достатъчно проследяването само на динамиката на престъпността. Необходимо е  разкриване на реалното ниво на престъпността, както и на нейната структура, което е от значение за провеждане на криминализация, декриминализация или депенализацияна деянията. Изследванията трябва да обхващат продължителен период от време – снимка на престъпността не е достатъчна.

Повече от необходимо е сравнителноправно проучване. Например Германия, страна с най-висок коефициент на престъпност в Европа, предвижда 15 години максимален срок на лишаване от свобода  (§ 38 (2) ГНК).

10. Коректният статистически анализ на състоянието на престъпността  трябва да се направи по данни за регистрираната престъпност (регистрирано престъпление – заявено престъпление, за което е образувано досъдебно производство) (вж. Бюлетини „Полицейска статистика“ на сайта на МВР).

Допуснати са неточности при представянето на статистическата картина на престъпността (всъщност обобщена картина не е представена, дадени са само частични данни за някои видове престъпления):

·  в раздел IIе записано, че телесните повреди се увеличават. Данните сочат следното:

-  умишлените тежки телесни повреди поддържат стабилно равнище около 25 регистрирани престъпления годишно;

-  умишлените средни телесни повреди намаляват от 1392 през 2014 г. на 1298 през 2017 г. и на 1162 през 2018 г.;

-  причинените по непредпазливост телесни повреди в резултат на ПТП (чл. 343, ал. 1, б. „б“, ал. 2, т. 1 НК) намаляват от 1738 през 2014 г. на 1662 през 2017 г. и на 1519 през 2018 г.;

·  престъпленията, свързани с управление на МПС след употреба на алкохол и наркотици, действително нарастват значително от 6834 през 2014 г. на 8180 през 2017 г.  (а не почти на 10 хиляди, както е записано) и на 8281 през 2018 г.;

·  общият брой на престъпленията по транспорта през 2017 г. е 12 067, а не 16 хиляди.

11. Необходимо е да се отстрани основна слабост в подхода – Концепцията за наказателна политика е основана на методологическото отрицание. Документът би спечелил, ако се основава на положителните, утвърждаващите съждения. Не отрицание, а утвърждаване, с което е необходимо да се следват законите на формалната логика, иначе документът губи от своята ценност.

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАК:

                                                                                    (доц. д-р Светла Маргаритова-Вучкова)

С о ф и я, 9 март 2020 г.